Опознай историята си Сръбско-Българската война

Опознай историята си Сръбско-Българската война. Войната е първата в историята на България след Освобождението и е първата война, спечелена от българите като самостоятелна нация. От гледна точка на европейското военно дело, Сръбско-Българската война е забележителна със своята краткосрочност и с решителния характер на българското настъпление, който е съпоставим с успехите на Германия във Френско-Пруската(1870-71г.) и Австро-Пруската (1866г.) войни. Войната на Кратко: Кога: 14-28.11.1885г. Къде: Балкански полуостров Кои участват: 1) Княжество България в персонална уния с Източна Румелия Пълководци: княз Александър Батенберг (държавен глава), Данаил Николаев, Атанас Узунов, Аврам Гуджев Численост: ок. 104 000 наборници и доброволци 2) Кралство Сърбия Пълководци: крал Милан Обренович (държавен глава), Милойко Лещанин, Петър Топалович, Йован Петрович Численост: 72 600 (първоначално); 120 000 (в края на войната) Причините: Защо й е на Сърбия да напада България, е въпрос, който си задавали самите сърби преди, по време и след войната. Българите също били сериозно учудени от решението на Белград да атакува „братски славянски народ“ в гръб. Всички очаквали удара да дойде от Османската империя, но крал Милан Обренович изпреварил всички очаквания и логични обосновки и решил с една бърза победа срещу това, което той смятал за млада и нестабилна държава, да постигне издигане на позападналия си престиж в Сърбия, да отклони общественото внимание от болезнените социални и икономически проблеми в кралството и да постигне мечтаната териториална експанзия, която така и не се реализира по време на Руско-Турската война от 1877-78г. Войната: Сърбите разделят своите сили на две части – основната Нишка армия (42 800 души) се позиционира с цел настъпление посока Пирот -> Цариброд -> София и целта й е да неутрализира максимално бързо българската столица с което да предреши изхода от войната. втората част от армията – Тимошка (21 000 души) – е дислоцирана по посока Видин, като целта й е да завземе дунавския град и след това да напредне до поречието на р. Искър, която според Милан трябва да бележи границата между двете държави. Противно на масовото схващане, българското командване не е било съвсем неподготвено за действията на сърбите. За това свидетелстват три прости факта – 1) Трън е превърнат в укрепена позиция; 2) Видин е укрепен; 3) Т.нар. Западен корпус от армията е оставен, макар и с по-малка численост, като подсигуряване на границата със западната ни съседка. Поради тази причина не бива да ни изненадва и решителността, с която нашата армия се заема да гради поредица от отбранителни позиции около Сливница, чиято цел е максимално да забави сръбското настъпление и да даде време на останалата част от армията да се предислоцира от южната граница. Сръбската армия се намира в състояние на реорганизация. Офицерският й състав се подменя в сравнение с предишната война и голяма част от по-опитните висши офицери отсъстват от щаба на крал Милан. Войниците са зле обучени, тъй като наборната система е въведена по-късно отколкото в България. Личното въоръжение на сърбите е по-добро по отношение на по-голямата еднаквост в типовете пушки и калибри, които се използват. Сърбите имат, макар и в ограничен смисъл, елементът на изненадата и ако успеят бързо да нанесат решително поражение на по-малобройните български части, могат да се надяват на успех във войната. Българската армия разполага с по-добре подготвени наборници, а броят на обучените във Военното училище офицери е далеч по-сериозен, отколкото се предполага. Да, Русия изтегля своите офицери, но те са едва 1/8 от общия офицерски състав на армията и това само по себе си не е прекалено сериозен проблем, който да окаже непреодолими последици върху боеспособността на българската военна машина. Проблемите на армията ни са най-вече логистични – снабдяването е лошо, войниците са въоръжени с множество, разнокалибрени руски оръжия, за които невинаги достигат муниции. храната се набавя чрез контарактори, а липсата на медици се усеща изключително остро. Основните предимства на българската армия са, че се бие на свой терен и е съставена от силно мотивиран числен състав, който се сражава буквално в името на родния си дом, земя и Отечество. Българите вземат стратегически правилното решение да се изоставят Западните покрайнини и да се търси по-лесно защитима позиция, каквито са Сливнишките хълмове. По протежение на стария път София-Ниш са изградени поредица от отбранителни позиции, които изиграват решаваща роля за изхода от войната. Първите два дни от конфликта стават свидетел на успешното изтегляне на българските сили в посока София, като сърбите са сериозно забавени в района на Трън и Брезник, а опита за овладяване на Драгоман остава неуспешен. На 17ти ноември започва Сливнишката битка – решителното сражение във войната. Битката завършва на 19ти с пълна победа на българите, които след като първоначално успяват да задържат сръбския устрем преминават в поредица контраатаки и в края на 19ти, българската армия започва да преследва отстъпващия неприятел. По същото време, в района на Видин, Белоградчик и Кула, сърбите постигат по-сериозен успех и притискат българските части, които, обаче, заемат стабилни позиции и към 18ти ноември вече са спрели настъплението на врага. Следващият етап от войната се състои между 20 и 24 ноември, когато след поредица от успешни офанзиви българската армия успява да изтласка сърбите до границата от преди войната. Атаките „на нож“, които са основен концептуален елемент от полевата тактика на Българската армия дават поразителен ефект и цели сръбски полкове отстъпват позициите си пред устрема на българския войник. Шанса да преминат в контранастъпление е изключително положителен за действията на българската армия, тъй като тя по устав винаги се стреми към тотална офанзива спрямо своите противници и първоначалният, дефанзивен, етап от войната е един вид „непознати води“ за българските части, които още от момента на своето създаване тренират настъпление като своя основна тактика на бойното поле. Важна роля в успеха на прийома „На нож“ изиграва и високия морал на българската амрия, която компенсира липсата на опит сред част от войниците и липсата на модерно въоръжение със жертвоготовност и себеотрицание, които остават непонятни за мнозина съвременници. Изглежда Свободата е била твърде сладка за да се откажат от нея дедите ни с лека ръка. На 25ти ноември българската армия се подготвя да атакува Пирот. Срещу града са съсредоточени 42 000 войници, докато броя на протвниковите части в района на града надхвърля 60 000, но немалка част от тях са набързо мобилизирани младежи, които нямат никаква бойна подготовка. На следващият ден българските части затягат обръча около града, а самия щурм, отново на нож, се води на 27ми ноември. в разразилите се улични схватки българите излизат победители и разбитите сръбския части отстъпват града. Жертвите остават относително скромни и приблизително равни – около 1300 убити и ранени за всяка от двете страни. На северния фронт Видин е обкръжен и обсаден на 23ти ноември. В следващите дни генерал Лешанин опитва безуспешно да превземе града и да принуди командващият гарнизона – кап. Атанас Узунов да сложи оръжие. На 27ми българите съумяват да изненадат сърбите с внезапен излаз и да разгромят част от вражеските позиции около града. когато на 28ми е подписано примирие, Лешанин отказва да зачете споготбата и продължава да щурмува неуспешно града още едно денонощие. Мирът: Още на 25ти ноември Великите сили изпращат нота до княз Александър да започне мирни преговори със Сърбия. Князът отказва и заявява, че няма да подпише примирие без великите сили да се ангажират с признаване на Съединението. На 28ми ноември в българсият щаб в Пирот пристига австрийският дипломат граф Кевенхюлер-Меч, който заявява, че по-нататъшно българско настъпление ще провокира намесата на Австрио-Унгария на страната на Сърбия и дори заплашва с изпращане на руски войски в България. Батенберг е принуден да поиска примирие и преговорите със Сърбия започват през декември за да завършват с подписване на 3ти март, 1886г. в Букурещ на мирен договор, чийто основен елемент е връщането на status quo ante belum (запазване на предвоенното статукво). Последиците: Макар да няма преки териториални изменения, българската победа изиграва решаваща роля за признаване на Съединението, което става с Топханенският акт от 24ти март, 1886г., с който Османската империя признава създаването на персонална уния между Княжество България и Източна Румелия. Така, по-малко от десетилетие след несправедливия Берлински договор, българите, изправени пред съпротивата на основните Европейски и Балкански сили успяват да извършват едно от най-великите дела в своята история – Съединяването на двете български държави в една. Цената е платена с кръвта на стотиците убити и ранени войни, застанали срещу сръбската агресия в защита на своя род и Отечество. ПОКЛОН ПРЕД ТЯХНАТА ПАМЕТ!!! ...

Опознай историята си Сръбско-Българската война

Comments