БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ - цар Иван Александър. Цар Иван Александър e син на деспот Срацимир и на деспотица Кераца Петрица – роден е в началото на XIV век. Според изричното настояване на българските документи произхождал „от двете страни на царско коляно“, т.е. по майчина линия бил далечен потомък на Асеневци (праправнук на Иван Асен II), а от бащина страна се явявал издънка на Тертеровия род. Иван Александър залягал да подчертае най-вече връзката си с Асеневата династия и затова след възцаряването си приел името Асен. До 1331 г. бил деспот на Ловеч – титлата получил от вуйчо си цар Михаил Шишман. За изключителното място на деспот Иван Александър можем да съдим от факта, че към 1321-1322 г. се оженил за Теодора, дъщеря на великия влашки владетел Иванко Басараб. Знаем също, че Иван Александър взел участие в нещастната битка при Велбъжд, която значително повлияла и върху неговата съдба. Звездата на Иван Александър изгряла след преврата в Търново и детронирането на цар Иван Стефан – пролетта на 1331 г. Връзките му със заговорниците не са доказани, но първоначалните им планове претърпели промяна, защото царевите сродници един след друг започнали да си оспорват престола: „мнозина се борили и оспорвали властта“. Постепенно надмощието минало на страната на деспот Иван Александър, който „завзел върховната власт след много борби“. Протовестиарият Раксин и логотетът Филип „успели да убедят и другите знатни у българите“ да изберат за цар победителя в междуособицата. Възцаряването на Иван Александър се отнася към септември – октомври 1331 г. Новият владетел се нуждаел от шумна победа, която да го укрепи на престола. Изправен срещу многобройни и опасни противници (Сърбия, Византия и вътрешната опозиция), Иван Александър повел войските си към Тракия, за да отмъсти на императора за двуличното му поведение след катастрофата при Велбъжд. През есента на 1331 г. той стигнал в околностите на Одрин. Кампанията била победоносна – градовете на Югоизточна Тракия отново минали под българска власт и Иван Александър „се завърнал весело в страната си с голяма плячка“. Скоро се разсеяли опасенията за евентуални враждебни действия от страна на Сърбия – там новият крал Стефан Душан имал не по-малко проблеми около утвърждаването си на престола. Недоразуменията били изгладени с цената на дипломатически брак – навръх Великден 1332 г. Стефан Душан се оженил за Елена, сестрата на цар Иван Александър. Пролетта на 1332 г. била запълнена с грижите около ликвидирането на бунта на Белаур (брат на цар Михаил Шишман) и новото раздвижване на византийците на юг. „Необявената война“ на Андроник III (юни 1332 г.) била съпроводена от невиждано разорение на българските земи – императорът „опустошавал българските полета заедно с посевите и опожарявал намиращото се на хармана жито“. Крепостите на юг от Балкана му се предали с условието, че намиращите се в тях български гарнизони ще се изтеглят необезпокоявано на север. При вестта за нахлуването Иван Александър веднага потеглил на поход. Само за пет денонощия войската му (8000 души) изминала разстоянието от Търново до Русокастро. Тесен и каменист проход разделял двете армии. Между неприятелските лагери непрекъснато сновели пратеници – владетелите си разменяли писма и високопарни речи, с които защищавали правата си над оспорваните земи. Опрян на по-голямата си сила, Иван Александър заявил горделиво на Андроник III, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие и твърда ръка“ и на предложенията на императора отговорил категорично, „че не разменя злато срещу мед“. Накрая се стигнало до споразумение, което предвиждало част от оспорваните земи да останат под властта на Византия. Българският цар съзнателно забавял преговорите, тъй като очаквал всеки момент пристигането на помощни татарски войски. На 17 юли договорът бил подписан – произнасянето на клетвата (чрез която той добивал истинската си сила) било отложено за следващия ден, но през същата нощ най-после пристигнали дълго чаканите татарски съюзници – 3000 конници. Цар Иван Александър решил да се възползува от предоставената възможност и сутринта на 18 юли българските войски излезли извън лагера в пълно бойно въоръжение. Андроник III трябвало да приеме сражението, въпреки че разполагал само с 3000 бойци. Армията му била разделена на 16 отряда – 6 съставлявали центъра, а останалите били разположени на левия и десния фланг. Сражението започнало в първия час на деня и завършило в третия. През средновековието часовете на деня се брояли от изгрева на слънцето – следователно битката при Русокастро започнала в 6 часа сутринта и завършила в 9. Още при маневрирането на войските византийският император забелязал, че българите не били построени съгласно с обичайния им ред: наистина центърът им бил запълнен с редиците на българските воини, но по двата фланга (отделно от основните сили) се съсредоточавала татарската конница. Още в началото на сражението татарите направили опит да заобиколят двете крила на ромеите. Андроник III видял навреме опасността и заповядал войската му да се прегрупира в широчина. Византийската армия се преустроила в две линии, а фланговете й се изтеглили назад, така че фронтът на ромеите приел формата на „лунен сърп“. Маньовърът не сполучил – татарите ударили в тил двете крила на ромеите, които веднага побягнали. Повече мъжество проявили челните отряди, които се командували лично от императора. Накрая те изпаднали в „безизходно положение“, редиците им се разстроили и „като се пръснаха, кой както можа отстъпи“ – коментира изхода от сражението Йоан Кантакузин, който участвувал в битката. Преследвани от българите, остатъците от ромейската войска едва успели да се скрият зад стените на Русокастро – междувременно гражданите затворили крепостните врати, но ромеите ги разбили и избили голяма част от беззащитното население. Поражението на император Андроник III било пълно – това признавали самите ромеи. Българите пък преценявали победата при Русокастро като истински триумф – според уверенията на един старобългарски книжовник Иван Александър „мощно низложи гръцкия цар и когато онзи се скиташе, го хвана с ръцете си“. Всъщност императорът бил здраво обсаден и лишен от всякакъв шанс да напусне Русокастро – когато се разнесла вестта за българската победа, жителите на Месемврия и останалите градове избили ромейските гарнизони и развяли над кулите българските знамена. Андроник III, който доскоро надменно отхвърлял мирните предложения на Иван Александър, трябвало да моли за мир. Българският цар приел от „състрадание и съжаление към императора“. Споразумението гарантирало властта му над земите между река Тунджа и Черноморското крайбрежие. Последвала лична среща между владетелите, на която Иван Александър упрекнал императора за враждебната му политика спрямо България. „Годината има четири годишни времена и за малко време могат да станат големи промени“ – говорел Иван Александър, като се стараел да внуши на императора, че отношенията помежду им трябва да се изграждат не от моментните настроения, а от съзнанието за общата историческа съдба на двете държави. Осигурен от мира с Византия, Иван Александър съсредоточил всичките си сили срещу бунта на Белаур – войната, навярно трудна и продължителна, завършила в края на 1336 г. Иван Александър „хвана с ръка всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената“, бележи един съвременник, упоен от мисълта за дългите години мирен живот, които очаквали неговия народ. Минали обаче само няколко години и отношенията с Византия били помрачени от гостоприемството, което византийците оказали на един от претендентите за българския престол – Шишман, синът на цар Михаил Шишман. Той престоял десетина години при татарите и през 1341 г. (след смъртта на Андроник III) намерил убежище в Константинопол. Присъствието му във византийската столица можело да бъде използувано в интерес на константинополската дипломация, тъй като новото правителство на ромеите не било длъжно да се съобразява с договорите от 1332 г. От случая Шишман Иван Александър направил въпрос на чест за българската дипломация – пратениците му занесли в Константинопол мирните договори и заявили, че ако Шишман не бъде предаден, ромеите трябва да се готвят за война. Българският цар съсредоточил войските си в околностите на Сливен с намерението да принуди Византия на отстъпки. Заплахите не подействували, тъй като византийците се възползували от помощта на емира на селджуките Умур бег. флотата му била изпратена далеч на север към Дунавското устие, където разорила околните градове и се завърнала с голяма плячка. Скоро след това мирните отношения с Византия били възстановени. През зимата на 1341 г. цар Иван Александър едностранно нарушил договора и навлязъл в ромейските предели – бил „повикан от народа на Одрин“. Всъщност той направил опит да се възползува от новата междуособица във Византия, тъй като се ласкаел от мисълта, че му е съдено да играе ролята на арбитър в спора между малолетния император Йоан V Палеолог и узурпатора Йоан Кантакузин. Първоначално действията на българския цар се ограничили предимно по посока на Одрин и Димотика. По долното течение на Марица българските войски на два пъти премерили сили с турските съюзници на Кантакузин – пораженията в не малка степен повлияли за създаването на онази психоза, която в края на краищата направила турците господари на полуострова. През 1344 г. Иван Александър постигнал най-големия си успех – регентите на император Йоан V му отстъпили девет крепости (Цепина, Пловдив, Станимака, Кричим, Перущица, Света Юстна, Аетос, Беден и Косник) при условие, че ще започне военни действия срещу Кантакузин. Това последно териториално разширение на българската държава не компенсирало в никакъв случай бездействието на Иван Александър спрямо сръбското проникване в Македония и липсата на всякакво желание да окаже помощ на Момчил, който единствен се противопоставил на турските нашествия. Междувременно гражданската война във Византия вървяла с голямо ожесточение и съперничещите си групировки непрекъснато търсели съюзници сред турските сатрапи в Мала Азия. Идвайки на Балканите, турските орди малко се интересували под чия власт се намирали полята на Тракия и ги подлагали на страшни опустошения. На няколко пъти (през 1346, 1347 и 1349 г.) те нахлували и в българските предели. С турска помощ Йоан Кантакузин успял да се наложи над противниците си и бил коронясан за едноличен император. Византия била наново обединена, но далеч по-голяма била опасността откъм Мала Азия – жалко само, че турската опасност била схващана единствено от просветените умове на епохата, които още през 40-те години настоявали за създаването на общ фронт срещу нашествениците. Монарсите (включително и Иван Александър) съзнателно се дистанцирали от този призив, подведени вероятно от внушението, че обединяването на балканските държави би могло да постави под съмнение прерогативите на собствената им власт. През 1351 г. пропаднал и първият сериозен опит за изграждане на противоосманска коалиция. Пратениците на Йоан Кантакузин били приети в Търново, където Иван Александър обещал помощта си за пресичане на турските набези в Тракия. Впоследствие той се разколебал и се обявил против коалицията, тъй като сам византийският император не бил искрен в намеренията си. Така загрижеността на балкан ските владетели пред турската заплаха не излязла извън празните обещания и декларации. Случаят с пропадането на преговорите през 1351 г. е станал нарицателен, когато се обяснява късогледата политика на балканските владетели, които, улисани в дребни грижи и големи амбиции, не успели да изградят общ фронт срещу нашествениците. Колкото големи изглеждали (на пръв поглед) външнополитическите успехи на Иван Александър през 30-те и 40-те години, толкова неуспешни, трябва да признаем, били усилията му да въведе ред в собственото си семейство. След коронясването на престолонаследника Михаил Асен той обявил за царе последователно синовете си Иван Срацимир и Иван Асен – нещо необичайно за владетелската ни практика. Странните действия на цар Иван Александър трябва да обясним с намерението му да покрие територията на страната с административна власт, упражнявана директно от членовете на неговото семейство. Иван Срацимир и Иван Асен получили апанажни1 владения съответно във Видин и Преслав – началото на 1337 г. Десетина години по-късно (1348) настъпил първият конфликт сред членовете на царското семейство. Тъй като престолонаследникът Михаил Асен все още нямал деца (той се оженил за византийската принцеса Мария още през 1339 г.), започнало постепенно издигане на Иван Срацимир – разчитало се, че нему е съдено да създаде потомство и да осигури бъдещето на династията. Нещата били усложнени от действията на самия Иван Александър. Към края на 40-те години той напуснал първата си съпруга и се оженил за търновска еврейка. Скоро след това тя му родила син (Иван Шишман), който бил провъзгласен за престолонаследник и съуправител на Иван Александър. Решението на царя довело до поредния конфликт сред царското семейство – Иван Срацимир се обявил за самостоятелен владетел във Видин. Разпокъсването на българската държава (междувременно от властта на Иван Александър отпаднали и земите в Добруджа) сериозно намалило съпротивителните й възможности. В същото време опасността от турците застрашително нараствала – след 1352 г. те се установили трайно на Балканите и започнали непрекъснато да нахлуват в българските земи. Особено разорителни били нашествията през 1352 и 1354 г., когато пострадали Ямбол и Пловдив и земите по течението на Тунджа и Марица. Пред общата заплаха България и Византия направили поредния опит за сближение. През 1355 г. дъщерята на цар Иван Александър – Кераца се омъжила за византийския престолонаследник Андроник. Новото сродяване между управляващите домове на Търново и Константинопол трябвало да бъде „от полза на ромеи и българи и във вреда на безбожниците“, т.е. турците. Въпреки всички очаквания, споразумението не дало резултат – между 1354 и 1364 г. турците постепенно станали пълни господари на Тракия и в ръцете им паднали редица градове, в това число Пловдив и Стара Загора. Още в края на 50-те години отделни турски отряди стигнали до околностите на Търново и Иван Александър се захванал да укрепява усилено овехтелите крепости на българската столица. Отсъствието на съгласувани действия между цар Иван Александър и император Йоан V се забелязва и по повод войната им за черноморските пристанища Месемврия и Анхиало през 1364 г. – българският владетел не се поколебал да си послужи с наемни турски дружини. Постъпката му едва ли заслужава нарочно порицание, тъй като от помощта на турците често се ползувал и византийският император. Към грижите около отблъскването на турския натиск се прибавила и опасността от маджарите – техният крал Людовик I Анжуйски използувал притесненото положение на България, завладял Видин и изпратил на заточение цар Иван Срацимир заедно с неговото семейство. По същото време император Йоан V Палеолог предприел обиколка из редица европейски дворове, за да търси помощ срещу турците. На връщане Иван Александър отказал да го пропусне по река Дунав, което довело до поредното напрежение в отношенията с Византия. Междувременно в Константинопол пристигнал флотът на савойския граф Амедео, който трябвало да се включи в борбата срещу турците, но вместо това той се отправил на поход срещу българските черноморски пристанища. През есента на 1366 г. Амедео Савойски завладял последователно Анхиало, Месемврия и Емона, а на 25 октомври обсадил силната черноморска крепост Варна. Под стените й флотът на Зеления граф престоял повече от месец, което довело до започването на преговори. Съгласно с постигнатото споразумение императорът получил възможност да се завърне в Константинопол. Превзетите от Амедео Савойски български пристанища останали в ръцете на Византия, но Йоан V Палеолог се задължил да заплати 180 000 флорини, които трябвало да послужат за заплащането на наемна войска, която да освободи Видин от маджарска власт. През 1369 г. войските на Иван Александър, влашкия войвода Владислав Влайку и деспот Добротица превзели Видин и го върнали под българска власт. Според уверенията на съвременниците цар Иван Александър бил „украсен с всякакви добродетели“, но най-вече впечатлявала щедростта му към църквата: той се „явявал нов сред царете Константин, по вяра и благочестие, по сърце и нрав“. Това е напълно естествено, като отчитаме дълбоко религиозния дух на епохата. Но няма съмнение, че в благосклонността си към църквата и служителите й Иван Александър не се вдъхновявал само от християнския си дълг. Зад красивите думи, произнесени по адрес на „най-православния владетел“, трябва да видим и действителността – стремежът да се защищава с всички средства институцията, която осветявала правото на господствуващата класа да владее и експлоатира зависимото население. Безгранична била щедростта на царя и към „изрядните монаси“ – той дарявал с правдини и привилегии манастирите в Света гора, Парория, Бачково, Килифарево, Иваново, около Търново, София и Несебър. Християнското му усърдие не знаело предел – затова църковните дейци се надпреварват да сипят благословии към „най-христолюбивия“ цар. Не бива обаче да се забравя, че когато със силата на един дарствен документ Иван Александър дарявал на манастирите цели села заедно с жителите им, зависимото население попаднало под утежнен юридически и социален режим, при който възможностите за експлоатация нараствали многократно. С особена страст Иван Александър воювал срещу еретиците. На два пъти той свикал антиеретически събори (през 1350 и 1359 г.) срещу представителите на богомилите, варлаамитите, адамитите и т.нар. ерес на жидовствуващите. Царят лично председателствувал работата на съборите и произнасял присъдите над еретиците – но това е само парадната страна на въпроса. Защото водачите на еретическите учения трябвало да изпитат цялата строгост на царския закон, който предвиждал бичуване, дамгосване, прогонване от пределите на държавата, затвор и най-често смъртно наказание. Следователно, класово оцветен, образът на цар Иван Александър придобива измерения, които го представят като ревностен защитник на интересите на феодалната класа, като непримирим противник на всяка идея, която била в състояние да разруши представата за идеалния „божи ред“, установен в пределите на българско то царство. Далеч повече възхищение заслужава Иван Александър и попрището на духовния живот – с пълно право съвременниците му го величаят като прочут „книголюбец“. Обикновено епохата му се определя като „втори златен век“ на българската книжовност и култура, което подсъзнателно ни насочва към времето на великия цар Симеон. Сравнения на този план не са възможни – несъизмерима е не само епохата, но и мащабите на културните прояви. Няма съмнение обаче, че времето на цар Иван Александър е върхът в културното и книжовно строителство на българите през XII-XIV век. Трудно е да се обхванат всички страни от интелектуалния живот през XIV век. Запазените съчинения (въпреки огромните загуби, понесени от книжовността ни през епохата на робството) позволяват да съдим за високото ниво на литературния и художествения вкус, за блестящите проявления на книжовността и изкуствата. фактът, че от времето на Иван Александър произхождат най-разкошните среднобългарски ръкописи (Ватиканският препис на Манасиевата хроника, Лондонското четвероевангелие, Томичовият псалтир), свидетелствува, че книжовността се е радвала на особено уважение, а художествените занаяти са процъфтявали. Трудно е да се определи личното участие на цар Иван Александър в културния кипеж на епохата. Знаем, че една голяма част от ръкописите били създадени по негово лично нареждане – библиотеката му била сред най-големите в православния свят. Но сам царят не бил труженик на перото – следователно трябва да му признаем ролята на меценат, който с щедростта си поощрявал процъфтяването на книжовността ...